Балчо Нейков е от първото поколение българи, които във вече Свободна България започват да осмислят тогавашното близко минало - поколението на Иван Вазов и Захари Стоянов. Той има неподражаем исторически усет - проявява интерес към всичко, което заслужава внимание, което трябва да се чуе и проучи, да се запомни и предаде на поколенията. В записките си Нейков дава ценна информация за ранната биография на Стефан Караджа, както и за живота, съдбата и борбата на българите изселници в Добруджа и Южна Русия през 50-те и 60-те години на XIX век. Нещо повече: той разкрива съдбата на българите в руско-турските войни, разказва за преселническото движение, за въстанието на Александър Ипсиланти и революцията от 1848 г., за участта и борбата на отделните ѝ герои. Изключително богати са сведенията за село Факия, за Странджа и Странджанския край, за Бинбеловците, за Караевренското "приключение", като сред записките се срещат и легенди и предания от Странджанско, някои от които са запазили паметта за средновековната българска държава. За гибелта на Стефан Караджа Балчо научава в Меджидие. Неизповедима е мъката му. У него се заражда идеята да запише спомените си и да събере всичко знаено-помнено за обичния другар от детинството. Претворяването ѝ изкристализира като свръхзадача на съществуването му.